Ферус Мустафов и неговият оркестър

Ферус Мустафов и неговият оркестър
  • Изпълнител:

    Ферус Мустафов

  • Стил:

    фолк, етно

  • Държава:

    Сърбия

Оркестърът или бандата, както често се наричат тези състави, с която искаме да ви срещнем, се доминира от големия ромски музикант Ферус Мустафов, една от легендите на Балканите в края на ХХ век. Роден е в Щип, бивша Югославия , в семейство на музиканти и от малък попива разнообразната звукова палитра, която звучи около него. Ферус е син на Илми Язеров, който се сочи за музиканта, вкарал саксофона във фолклорната музика в този край на Балканите. Както повечето свирачи от този етнос, Мустафов свири на почти всички духови инструменти, с които се представя тази музика, като е признат майстор на кларинета и саксофона.

Биографията му не се различава много от тази на повечето младежи от този етнос. На 17 години вече е  музикант, който е усвоил доста от тънкостите в свиренето на цигулка и кларинет, а и е понатрупал не малък репертоар от балкански фолклор и жанрова музика. Макар, че посещава музикална школа, неговата „академия“ са сватбите и празниците. По същото време е поканен да участва в турне с групата на Тома Чърчев, което има голям успех. Това дава самочувствие на младежа, напуска училище и се отдава на попрището на професионален музикант.

След като отбива военната си служба се мести  в Сараево, днешна Босна и Херцеговина. Още докато е в казармата се понася слухът за неговата дарба и виртуозно изпълнение. Така започва възходът на големия Ферус Мустафов, който сънародниците му удостояват с названието „крал“!

По това време датира и „бумът“ в развитието на инструменталната школа, идваща от Балканите и Ферус се нарежда сред имената на новаторите, които омесват чалгийската иструментална фолклорна музика  с достиженията на всички популярни жанрове.

Печели международна популярност с няколкото албума в стил „уърлд мюзик“, който подпалва фантазията с виртуозността и непознатата чувствителност на  „балканския фюжън“. Светът се запалва по тази гореща и чувствена музика, която не търпи ограничения и  не малка заслуга за това имат изпълненията на Ферус Мустафов.

 

Групата,  която ви представяме е в състав:

Ферус Мустафов- краинет, саксофон/тенор/ и свирки

Душко Божиновски – акордеон

Таке Петров – ритъм китара

Никола Митрович – бас китара

Джевджет Юстинов –Мече –перкусии

 

А сега малко информация за развитието на музиката на Балканите.

Още в края на 19 в. Балканите напускат патриархалното битие  на селата и  бързо разрастващите се градове дават възможност за създаване на интербалкански  връзки и взаимодействия. Балканското като тип османски космополитизъм се наслагва  през пъстрата смесица от етническо и социално. В градовете публиката е разнообразна – евреи, арменци, турци, гърци, българи, част от тях вече замогващи се, търговци и занаятчии, които скъсват с функционалното битие на традиционната културна среда и се адаптират към универсалното градско битие. наред с промените в социалния статус се забелязва и промяна в музикалния фон, съпровождащ този живот. Музикалната среда  вече  се възприема като развлекателна. Естествено, развлечението и тогава, а и сега, е строго индивидуално и свързано с личното предпочитание. Затова на музикалната сергия остават всички съставки, огласяли империята- турските маанета и шаркии, купешките свирни, повлияни от танците, идващи от Латинска Америка, разнасяни от пътуващите цигани –музиканти, както и българските хора и песни.

Не е тайна, че музиката е може би най-гъвкавия маркер на съзнанието. Само мине покрай ухото и се загнездва в дебрите на невербалното пространство. Това е материя, която лесни присламчва и въвлича в речника си всичко различно, което й се е харесало. Така се получава тази многопластова смес, позната като балканска музика, за която Горан Брегович с особена радост казва, че е „изключително еклектична“. В градската среда се е наложила вече  „наслажденското начало“. Мястото за срещи и комуникации  е кръчмата и кафаната, а в музиката, която получава определението „чалгия“, има всичко и харесва на всички, затова се оказва и особено жизнена и способна да се преражда.

„Фолк бум“ на инструменталната музика  на Балканите започва в средата на 80-те години на 20 век, с появата на групи и оркестри „за сватби и погребения“… Тези състави се нагаждат към чувствителността на слушателите си и функционират в една нова обредност.

В тези оркестри израстват и се открояват музиканти –виртуози,  магически личности, които владеят импровизацията. Музиката им отприщва сетивата и носи нови усещания. За  разпространението на тази „нова вълна“ заслуга имат и бързо  развиващите се аудио -визуалните средства. Сред  музикантите, изпълняващи тази музика се създават  имена –легенди. Такова явление за Македония е  Ферус Мустафов.  Около такива музиканти се събират елитни състави и участието им във всеки празник е чест за аудиторията.

Структурният моделът на изпълняваните пиеси е еднакъв. Започва се с бавна мелодия, поднесена от солиращ инструмент, който се развива  в проста двуделна или триделна форма със съпровод на оркестъра, след което следва  бърза част, развита по законоте на джаз импровизацията, в която всеки има своето соло /хорос/, в което може да покаже инструменталното си майсторство и фантазия.  Неочакваните тонални преходи  взривяват слушателите, независимо, че  едва ли са запознати с теорията на композицията… Удоволствието е от неочакваната реактивност на музикантите, от  виртуозното свирене или от неочбичайните за слуха построения, които изострят сетивата и повдигат адреналина. Новата етновълна залива Балканите, тя става популярна в света и отключва една неуправляема „дионисиевска“ неистовост, така необичайна за стандартните прояви.

Връзката между спомените за селския фолклор и „разграденият двор“ на градската битова музика изострят вкуса към самобитното, различното, към палещите  душата вълнения, безспорно свързани с регионалните модели.  Тук митът се пречупва през фантазията, архетипът става естетически модел, а традицията носи емоционален спомен за древното…На примамливото увлечение за изпробване на силите не  устояват музиканти с различен „беграунд“. Затова често на една сцена могат да се видят самоуки народни музиканти, изтъкнати джазмени и дори и възпитаници на  класиката,  не устояли на изкушението…

Дали тази  този „музикален гювеч“ би могъл да се осмисли теоретично? А и дали е нужно някому?  Не е ли достатъчно,  че носи радост на изпълнители и слушатели, които живеят в общ ареал… Този синтез между различните типове култура, белязан от стремежа за общостно съществуване, започнал от Балканите.